Това чета, това споделям. Пише го жителка на Крим. И пояснява: „След „Крым наш“ цените растат, работа няма, туристи няма, нищо няма. Властите бездействат. Хората взеха да се бунтуват.” И припомня как е било преди. Средна заплата 308 долара. Кажи речи, колкото в България.
След това се появяват „зелените човечета” и обещават заплата-планина. В замяна – да се издигне руското знаме над Кримската администрация. Издига се. Половин година по-късно средната заплата става 253 долара. А днес вече е 160. За една година руска окупация народът на Крим е обеднял двойно, ако критерий е средната заплата.
Цените летят нагоре, защото и стоките ги няма. За да докарат стока белорусите две граници трябва да минат и затова им е по-изгодно до съседна Полша да прескочат. Че и пътищата до нея са по-хубави. От Херсон дори и дини вече не доставят. А и украинците, твърди кримчанката, станаха горди и на аванта нищо не ни дават.
Крим наш – крымнаш
И следва умилителното признание:
„СТОИШ, ГЛЕДАШ МОРЕТО И РАЗБИРАШ, ЧЕ ТАЯ ГОДИНА ДОРИ ПОСРАНИТЕ ЧАЙКИ ЩЕ ПРЕДПОЧЕТАТ БЪЛГАРИЯ“.
Още по-тъжен става разказът, когато се подхваща историята за паспорта. Речеш ли с руски паспорт до Европа да прескочиш – няма. Европейските и американските посолства те пращат в Киев. А за Киев ти си вече чужденец.
Но като минеш през хиляди препятствия можещ да си възстановиш украинския паспорт и да отидеш в столицата на бившата си родина. Но в Киев лесно виза не ти дават. Връщат ти паспорта с празна страница. И хайде обратно на гарата, където не знаеш ВЪВ ВЛАКА ЛИ ДА СЕ КАЧИШ ИЛИ ПОД НЕГО ДА СЕ ХВЪРЛИШ.
А по пътя към гарата виждаш усмихнати лица. Работещи магазини, ресторанти и кафенета. Паметници на загиналите на Майдана. Виждаш украински знамена и цветни венчета на миловидните глави на девойките.
Това житие-битието на хората в нещото, което путиноидите наричат „Крым наш”.
